Трафик

Грешка в системата или система от грешки

Грешка в системата или система от грешки

 

Най-великото откритие на моето поколение е това, че хората могат да променят живота си, променяйки вътрешната си нагласа.” Уилям Джеймс

Пътуваме в колата с буйната ми тригодишна дъщеря. Тя мрази да седи в кошчето. Постоянно ме умолява да я сваля. Никакви аргументи не работят – личният пример, че и аз и баща й сме с колани, и в седнала позиция не помага – нейната концепция за опасностите, които дебнат в света, е различна от моята. Единственият начин, по който успявам да я убедя да остане седнала, е като й покажа патрулиращия полицай и й обясня, че този „батко в униформата“ ще ни се скара и глоби, ако тя не стои на правилното място в колата.

Учудващо, това проработва доста бързо и започва дискусия на тема какво е полицай, правило, ред, санкция, наказание и защо ги има, защо са важни. Следващия път, ако бунтът на дъщеря ми се повтори, ще спра и ще помоля за съдействие униформения служител – не защото толкова не мога да овладея поведението на дъщеря ми, а защото ми се иска фигурата и функцията на полицая да не остава като чудовището под леглото – безформен, обезличен, аморфен обект на страх и заплаха, а като източник на правила и граници на допустимо поведение, което всички ние следва да спазваме, ако искаме цивилизацията да е факт.

В съзнанието на децата понятията за ред и правила започват да се изграждат много рано, благодарение на взаимоотношенията с родителите.

Още от раждането си, ние се изправяме пред ореола на авторитета в лицето на тези, които се грижат за нас. Те изграждат в нашия ум концепцията и границите на „позволено – непозволено“, изпълват със съдържание и противопоставят понятията „добро“ – „лошо“, дават ни основната призма, през която да гледаме на властта като на инструмент за управление на средата. Този начален процес на оформяне към властта и авторитета крие в себе си многобройни рискове от деформации и изкривявания, налични поради поредица от културални феномени на възпитателните възгледи и поради личностови особеностти на човека.

Много често нашите родители ни повтарят какво не можем, какво не трябва, какво е лошо – толкова често, че тази непроверена от нашия опит неистина, се превръща във верую. И така, вместо да развиваме качества като инициативност, новаторство, любопитство, уважение към различното, съпричаност, адекватност към реалността –  нашия дух, манталитета ни започва да прилича на спрял химикал – не можеш с него да рисуваш и описваш бъдещето си. Посетете която и да е детска площадка и ще станете пряк свидетел на това, за което говоря. В нашата култура възпитанието в правила върви по линията не какво трябва, а какво не трябва да правим. Ние имаме подобни правила на отрицанието дори за детската игра – не пипай, не скачай, не тичай – с прилежащи към тях заплахи за живота и здравето. Заливаме децата с правила, заради самите правила. Толкова много и толкова безсмислени, че реално детската игра – през която детето трябва да се учи да овладява различни социални роли и да тренира социални взаимоотношения – се превръща в недъгъв опит за извличане на удоволствие насред полето на забраните.

По този начин, пропит с безсмислени, насилнически по своята същност правила, детският ум в един момент спира да пита защо не може това и защо е забранено онова и започва:

       или да се противопоставя през различни поведенчески модели на тези правила

       или се отказва да търси развитието си през удоволствието и става подчинен и процедурно ориентиран

Ето как, мислейки си, че възпитаваме детето на ред и дисциплина, ние де факто изграждаме у него един дискредитиран образ на  взаимоотношенията си с „допустимото“ поведение, който после много лесно се пренася върху всеки носител на белезите на реда и правилата. Децата ни порастват и стават съставна част на  общество от хора, жертви на подобно възпитание – хора, които не зачитат авторитетите и правилата, не разбират техния смисъл и предназначение, не могат да изграждат отношения на сътрудничество и партньорство с останалите – хора, които лесно се разпознават в модела на жертвата, или този на насилника. Разлика почти няма. 

Менталната храна, която даваме на децата си, е пълна с дискриминационни консерванти, които бавно тровят свободната им мисъл и широкия поглед върху живота. Ние градим всичко върху противопоставянето – червени и сини, добри и лоши, бели и черни. Учим децата да стигматизират, да бъдат подвластни на процесите на каузална атрибуция. Това е опасно, това е деструктивно, това е катострофално мислене, благодарение на което личностовото израстване, емоционалната интелигентност и капацитета за справяне на отделния човек са обречени. Това е мислене в контекста на параноидно – шизоидното противопоставяне, където светът е черно-бял, а умението да видиш нюанса, сивото, средата, баланса го няма. Това е като монетата, за която на ниво знание сме сигурни, че винаги има две страни, но не можем да се отдалечим достатъчно от пристрастието си към едната страна и да видим цялата монета – в нейната красота, предназначение, ситуативност и цялост.

Системите се изграждат така, както се възпитават децата – развиваш в тях цел, социална ориентация, стараеш да се имат смисъл и полезност, своя комуникационна система, жива идентичност.

 

“Власт е да разкъсаш човешките умове на парчета и да ги сглобиш в нови форми –  по твой избор.” – Джордж Оруел

В опитите да видим как изглежда системата МВР в България, в полезрението ни попада образ като на всяка друга институция, която има свои специфични особености, правила, процедури, комуникационен модел и обществено отразен образ. В общественото съзнание на българина често тази система се описва в контекста на тоталитарно функциониращите общества, където органите на реда са силно асоциирани с органи на властта, а оттам и на репресията.

Институционалната същност на системите за сигурност в България може да бъде описана през понятия като ригидност, параноидност, изолация. Функционираща през тези описателни характеристики, системата за сигурност в България провокира определени модели на общуване и нагласи към себе си.

В България МВР функционира като ригидна система, която страда от  сериозна, патологична непоносимост  към всякакви структурни и функционални промени. Границите на тази система с другите системи и обществото са непропускливи, с бодлива тел и високо напрежение. Вътрешно – комуникационният модел на системата е двупосочен, решенията се вземат на тясно и тъмно, а отговорността подлежи на дисперсия.

МВР е изолирана, капсулирана система, система от абревиатури, които закодират по неразбираем за  гражданите начин същностните и функционални характеристики на услугите на тази система. 

Категорично не съществува ясен механизъм на обратна връзка и комуникация между системата и ползвателите на продуктите, които тя следва да произвежда и предоставя. И ако ние, гражданите, не се интерсуваме толкова от търговската тайна при изработването на продукта, то трябва да е ясно, че се интересуваме от неговите параметри, обосновка, начини на предоставяне, качество. 

Гражданското общество и системата на МВР реално нямат установени социални, реципрочни взаимоотношения и връзки – по-скоро се забелязва парциалност в комуникацията и връзка, основана на стигматизиращи и параноидни нагласи към другия. 

Липсата на градивна самокритичност системата запълва със самоконтрол, който по един безпощаден начин парализира личността в системата. 

Системата не отчита човека –  тя е склонна да деперсонализира служителите си, да ги оразмерява, да ги облича в серийни номера, да окрупнява и масовизира сърцевината на човешкото – личността. 

Системата е дизайнирана по начин, който не позволява прояви на индивидуалното на нито едно ниво.

Системата е неприветлив домакин на нуждите на обществото. 

Често отношението към служителите на реда е поляризирано – твърде вероятно е това да се дължи на фунционирането и същността на самата система, тъй като нейните атрибути на сила са толкова ярки и характерни, че няма как да не провокират мисловно разиденен образ. От друга страна полярността в позициите се дължи на цялостното ни отношение към държавността, властта и авторитета, за които говорих по-ранно.

Не съм съгласна, че отделни случаи на полицейска бруталност, некомпетентност и превишаване на права могат да бъдат основополагащи за негативното отношение на гражданите към системата на МВР – поне не само те, поне не и в такъв мащаб. Отделните случаи на посоченото поведение, ако се анализират внимателно, отново могат да се видят като  проява на грешка на системно ниво, защото са свързани с проблеми в кадровата политика, обучението и супервизията на служителите, феномените на бърн-аут процеса…едно непризнато отчаяние, преминало в агресия.

Да те стегнат кубинките…

Всеки един полицай е баща, син, брат, съпруг, съсед, приятел – моят, вашият. 

Също като нас, той не е съгласен с цената на тока, обича да ходи на кино, понякога се успива, ругае, смее се на вицове, харесва македонските песни и българската история, разбира от футбол – това е национална черта, понякога е настинал, мечтае за малка къщичка далеч от шума на града, играе на пода с дъщеря си…

За разлика от много други обаче, той работи това, за което винаги е мечтал – започнал е с много силна вяра в каузата, с ентусиазъм и копнеж, с гордост, че е част от системата. Работата му го е накарала да порастне, да види света с други очи и въпреки това да продължи да го обича. 

За разлика от много други обаче, той трябва да е в ситуации, в които никой от вас не иска да бъде – там,  където е тъмно, страшно и опасно. И докато вие бягате в обратна на опасността посока, той има привилегията да тича напред.

За разлика от много други, от него се очаква да се превъплащава в много и различни роли – спасител, герой,съдник, миротворец – почти Батман, истински магьосник, робот от плът и кръв – образ, който е поел всичките ни имагинерни очаквания, натрупани през годините за справедливост, ред и комфортен живот.

Също като нас изборът му да е в тази система е личностно обусловен.

Ето защо, за разлика от много други обаче, когато „го стегнат кубинките“, той не се отказва, не се отрича, не си тръгва.

Защото е полицай.

Защото разбира сигурността не като свое право, а като свое задължение.

Защото знае, че отнася върху себе си всички негативи на системата, но той не е системата, той е друг, различен. Примитивността на системата му пречи, но той не работи за системата, а въпреки нея, в нейните рамки.

И знае, че тази вечер отново ще обуе кубинките, които стягат до непоносимост неговия дух и ще отиде там, където се очаква от него да бъде. 

С надежда да бъде себе си. 

Калина Иванова – гражданин, оптимист, майка,

 Управител на Комплекс за психичноздравни услуги в общността към Фондация „Глобална инициатива в психиатрията – София“ 

Ноември, 2014 г.

София

Настоящият текс изразява личното становище на своя автор – становище, формирано с надежда за реформа в обществената култура по посока образа на полицейския служител.