Тъжна история

И полицаите мечтаят

Обиждали са ме по всички начини. Наричали са ме расист, корумпе, подлога, кешовец, ушевец, боклук, бияч… Определяли са ме като безпринципен, нетолерантен, насилник, простак, малоумник… Хвърляли са по мен бомбички, камъни, брадви, домати, яйца, дървени летви, винкели…Казвали са ми, че нямам право на мнение! Че съм бездушна машина за въдворяване на обществен ред. Казвали са ми, че съм послушко! Крещяли са ми, че фуражката ми е заличила всичките ми мозъчни гънки. Плюли са ме в лицето. И не, не се оплаквам, просто вече не разбирам. Сигурно, защото нямам мозъчни гънки.
Не разбирам какво очакват от мен хората. Да упражнявам правомощията си и да въдворявам ред или да галя нарушителите с птиче перо и да ги защитавам, защото нали „права на човека“ и т.н.
Вече не знам дали и те самите се разбират, но това е друг въпрос и проблем. Проблем, много по-голям от това какво е МВР и колко пукнатини има в него, които спешно трябва да се запълнят. Това е проблем, който засяга не само мен, но и ще рефлектира върху децата ми. Искам да знам какво очакват от мен гражданите, защото така има по-голям шанс един ден вместо да хулят, да благодарят. А аз дори не искам благодарности. Искам да знам, че съм си свършил работата добре. Искам да се гордея с професията си. Искам да е ясно, че съм от добрите и работата ми е да откривам и хващам „лошите“, и че как и дали ще я свърша качествено зависи и от гражданите и от това дали ще съдействат.
Не знам какво се случи с нас като общество.
Не знам кога и защо започнахме да унижаваме, вместо да подкрепяме полицията.
Не знам защо вместо да казваме на децата си, че това са хората, които ще им помогнат, ги плашим, че ще ги дадем на лошия чичко полицай.
Не знам кога омразата към нас стана повече от уважението.
И не, не ми казвайте, че това е защото се крием по храсите и се продаваме за по 20 лева. Не е това. Това е просто оправдание. Удобна мантра, която се повтаря, за да се противопоставят граждани и полиция. Удобно разделение, което подклажда омразата и прикрива проблемите… И не, не отричам, че в МВР има и такива хора, но не всички са такива. Кога спряхме да разграничаваме и да виждаме нюансите и започнахме така болезнено и крайно да генерализираме?
Не знам…
Искам да дам пример. Искам детето ми да прилича на мен. Да вярва в хората. В тези същите, които ме наричат по всякакви начини. Искам детето ми да вярва в добрината и да върши добри дела. Да го прави не заради заплатата, а защото вярва в това. Да го прави за хората. Тези същите хора, които са ме плюли и хулили.
И знаете ли защо искам да го прави и защо вярвам, че това е единственият правилен начин?
Защото виждам нюансите и ценя различията. Защото вярвам, че всеки един от нас иска да живее в по-добра и по-справедлива страна. Защото знам, че понякога плюем полицията, не защото ненавиждаме човека, а защото се чувстваме омерзени от държавата. Защото знам, че до всеки един, хвърлил камък по мен ще застанат поне още трима, които ще осъдят и ще се възмутят от този акт. Защото вярвам, че в страната и в обществото, в което живеем, хората, които искат работещи институции и полиция са много повече от тези, които искат да ги блокират и унищожат. Защото въпреки хвърлените камъни, никога не съм отвръщал по този начин. Защото нося отговорност за решенията и постъпките си и защото искам повече хора да го правят и да осъзнават колко е важно това. Защото ние правим държавата, а не обратното. И мечтата ми, да и на нас – полицаите, ни се случва да мечтаем понякога, е всеки един от нас да започне да носи отговорност за действията или бездействията си. Мечтая си да го направят най-вече хората, които вземат решенията за това в каква страна да живеем и каква полиция да имаме.