Тъжна история

Командировка

Командировка

 

            Вял и умислен пътувах с колегите в поредната командировка. На тръгване жена ми отново занарежда – „кога ще се махнеш от тая тъпа полиция, че да се хванеш с бизнес. Като съседа. Ей го, в мерцедес вече се вози. А ти за тая стара Джета кредит изтегли…“. По пътя – обичайните майтапи, кафета, цигари, спомени за колеги и събития – минаваха покрай мен като крайпътните дървеса и аз си оставах в софийските си мисли. Накрая стигнахме. Беше пролет, но студена и беше в ход мащабна операция на службата, за разбиване на печатници и канали за фалшиви пари и документи. Действията се развиваха едновременно на няколко места и късно следобед нашата група се настани в уютно хотелче, в едно селце на една ръка разстояние от града, който на следващия ден щяхме да нападнем. Имаше камина, имаше вино, имаше карти, а дъщерята на съдържателя – здрава и налята, шетайки напред-назад, сякаш ме поглеждаше крадешком. Както и аз впрочем…

            Операцията започна рано сутринта. Единствено старшият на групата знаеше точния адрес на жилището, което трябваше да претърсим, единствено той знаеше и как изглежда обитателят му, когото трябваше да арестуваме. Беше мрачно, валеше ситен дъждец, от този, от който ти подгизва шлифера за нула време, а после прониква и в душата ти и я смразява. Е, ние бяхме в кола, движехме се бавно и чакахме команда за начало. Получихме я. Спряхме на съседна уличка, влязохме в кооперацията, изкачихме бързо етажите и звъннахме. Спряхме да дишаме, но …. нищо. Нито врата, нито чехли, нито пуснато казанче. Звъннахме още един път – ослушване, отново, и пак ослушване и още много пъти. Че и почукахме – също много пъти. Със същия успех. Не знам защо качихме етаж нагоре, слязохме етаж надолу, старшият нещо оглеждаше. После пак на първата врата и същото… Добре, че бяха съседите, та да разберем, че това не е нашата врата. Утрото напредваше и те започнаха да изпълзяват, всеки по свои си задачи, а някои и от любопитство – да видят, кои са тия дето тропат на апартамент, дето никой не живее. И то „…от отдавна хората са в чужбина. От години, господине и просто няма смисъл…” – усетих съчувствие в гласа на около 55-годишната съседка с ролки и закачлива нощница. Бяхме малко безпомощни, сетих се, че един колега от Пловдив би употребил за случая думата “смарангясване”. В продължение на своята безпомощност звъннахме на още два безмълвни до този момент апартамента на същия етаж. Кашляне, тътрене, скъсващо нервите търсене на ключа – от полумрака – стари хора, нечуващи и невиждащи… Очертаваше се гаф. Добре, че не бях на мястото на старшия. Беше изпотен, въпреки студа. И аз бих се изпотил. Гласът му зазвуча неуверено. Оказа се, че не сме наясно, дали т.нар. “наш обект” е изобщо в кооперацията. Звънна по мобилния и излезе нанякъде. Аз и колегата останахме самотни пред вратата на пустеещия апартамент. Самотни, защото след първоначалния интерес и раздвижване, вратите на съседите една по една се захлопваха и отново стана тихо. Зачакахме. Какво ли? Нещо да стане. По едно време, запъхтян се появи старшият и ни съобщи, че “нашият човек” е забелязан наоколо. Взе ме със себе си и ме остави пред един съседен блок с указанието, че ако го видя в близките минути да говори с някого, то това най-вероятно ще е преследваният негодник. Да се приближа по-най-бързия начин и да съм готов за твърди действия по задържането му. Това се случи и 15-тина минути по-късно хванали под ръка от двете страни един ячък, среден на ръст, около 30-33 годишен с къдрава кестенява коса субект се качвахме по стълбите към етажа, където ни чакаше колегата. Субектът имаше големи кафяви и добри очи с дълги мигли, но въпреки това отказа да посочи вратата на обитаваното от него жилище. Това ни принуди отново да се обърнем към съседите, този път с въпроса – не знаят ли случайно къде живее образът с дългите мигли. Пред една от вратите, той явно се смути и започна да се дърпа. Повалихме го след кратка и неяростна съпротива, белезниците щракнаха, но съседката се изплаши и затръшна вратата. Другата съседка – една симпатична бабка, току що отворила, виждайки въргала изкрещя и също изчезна яко дим. И отново тишина. С две думи – ситуацията остана неопределена и малко глупава – бяхме хванали човека, но 2 часа след началото на операцията все още не знаехме коя е вратата на квартирата “где деньги лежат”. Слязохме на междинната площадка и закопчахме, да го наречем Митко, за парапета. Наивно беше да го уговаряме, но какво ли друго ни оставаше да правим. Митко упорито отказваше да посочи жилището си. По-късно се оказа, че е имал сериозни причини. Висяхме си там, говорехме му, убеждавахме го, но забил мрачен поглед в третото стъпало на стълбището, Митко бе непоклатим. Нашият предводител отново духна нанякъде. Стояхме и чакахме, изчерпали думите и увещанията си. Кооперацията беше без асансьор и всеки жител или посетител, освен тези от по-долните два етажа, трябваше да мине покрай нас. Някои поглеждаха с любопитство нашата странна групичка, а други заболи поглед се изнизваха набързо, притеснени от белезниците, приковали към парапета наш Митко. Не след дълго, забелязах, че както си беше спокоен, Митко започна да пристъпва от крак на крак, отначало бавно, като уморен от стоене човек, но постепенно все по-често, като долових и леко сумтене. Малко по-късно Митко вече подритваше стъпалата, започна да се присвива и да пъшка, а лицето му почервеня от напрежение. Започна да слиза и да се изкачва по 2-3 от стъпалата, доколкото му позволяваха белезниците. Оказа се, че причината не е нервна криза, а за негова зла участ не бе успял да се освободи преди залавянето от поетите, явно в прилични количества течности. Дааа, на Митко му се пикаеше. Страшно му се пикаеше. С всяка измината минута мъките му нарастваха. Предлагаше да слезем и там, някъде долу до кооперацията да се … Но категорично отказваше да посочи вратата на квартирата си, където би имал възможността да посети собствената си тоалетна. След десетина минути, Митко редуваше тичането на място с клякания и това не бе неговата сутрешна гимнастика. Дишайки учестено, ни заплаши, че ще се изпикае направо на стълбището. Угнетяваща ситуация… Ужасно исках да се появи отнякъде старшият, да носи ключа и да отключи тъпата ВРАТА. Представях си Митко, с мокър панталон, нагазил в локвата на собствената си пикня и пълните със съчувствие към него и презрение към нас погледи на преминаващите съседи.

Колегата беше непоколебим, а аз мълчах раздвоен. Раздвоен, но не за дълго, защото си казах: „Бе операцията си е операция, но някак си некрасиво се получава…”. А нали „У човек (пък бил той и полицай, всъщност най-вече, когато е полицай) всичко трябваше да бъде красиво ?“

Казах на колегата, че слизам с Митко да се изпикае… С втория чифт белезници вързах свободната ръка на Митко за своята. Тогава отключих белезниците, с които беше вързан за парапета. Слизайки надолу тихо му казах да не прави глупости, защото целият район е блокиран. Излъгах го естествено. Но си мисля, че Митко в този момент не планираше бягство. Долу вързах Митко за парапета на входното стълбище и след това го отключих от себе си. Със  свободната си ръка Митко се разкопча и започна да пикае. Беше дъъъъъъълго, дъъълго изпикаване… След повтаряне на процедурата с белезниците, 5 минути по-късно, щастлив, мноого много щастлив, Митко отново бе на изходната си позиция, където бе останал колегата. Отново зачакахме. Минутите се изнизваха, стана обедно време. Пушех, колегата мълчеше, бяхме се изчерпали. Но ето, че отново прещрака някаква ключалка над нас, хлопна врата и по стълбите заслиза оная бабка, дето се уплаши, като ни видя да се търкаляме по мозайката по-рано. Може би, за да изрази някаква солидарност към нашето високоблагородно дело – борбата с престъпността, бабката започна да мърмори нещо сърдито и критично по адрес на Митко. Нещо от типа на “знаех си, че е съмнителен”. Разбрах, че го познава. Митко нещо се сепна, усети се. Когато бабата се изравни с мен я изкомандвах да слиза по-бързо. Настигнах я два етажа по-надолу и естествено и зададох единствения възможен въпрос – къде живее негодникът? А тя беше истинска бдителна гражданка – от старата генерация. Получих прекрасно, превъзходно и много точно описание на Митковата врата. Оказа се, че е на по-горния етаж. Обадих се на старшия и се върнах се при колегата и Митко, върху чието напрегнато лице се бе изписала една огромна въпросителна – знам ли вече къде му е квартирата? Мисля, че разбра, че вече знаех. Нямаше смисъл да оставаме на тази площадка, изкачихме етаж и половина и Митко бе закопчан за “своя си парапет”, на 3 метра от вратата си. Вратата, която за пореден път категорично отказа да посочи. Вратата, зад която минута по-късно долових отчетлив шум на течаща от душ вода. Да, някой се къпеше и банята беше близо до входната врата. След малко водата спря и точно в този момент GSM-мът на Митко, който кротко спеше в моя джоб започна да звъни.  Мелодията беше характерна и се разнасяше из етажите с постепенно усилващ се тон. Предугаждайки, какво ще се случи, Митко с тих и почти молещ се глас предложи да го изключим, под претекста, че така и така няма да говори. Учтиво му отговорих, че мелодията е прекрасна. След секунди се чуха стъпки зад вратата. Някой се ослушваше, изглежда разпознал раздиращата тишината мелодия. Митко запристъпва нервно и отново тихо помоли да спрем телефона му. В този момент започна превъртането на ключ и ето, че вратата се открехна. Направих бързи три крачки и се отзовах пред толкова дългоочакваната, измъчена наша цел – квартирата на Митко. На прага стоеше едно момиче – красиво и объркано. Как няма да е объркано – мелодията една, пък физиономията пред нея – друга. Тя, нека да я наречем Мария, беше по хавлия. Бяла хавлия. Няколко капчици, все още неизбърсани, блестяха върху нежната ѝ шия и пречупваха светлината в диамантени искри. Косата ѝ беше скрита в бяла хавлиена кърпа, но две червеникави къдрици падаха от слепоочията ѝ покрай седефените ѝ ушета. Зад нея облакът пара, излизащ от банята все още не се беше разнесъл и създаваше усещане за нереалност. Мимето, обаче бе реално момиче, чиято изненада бързо премина в смущение, а смущението – още по-бързо в уплаха, когато след миг видя своя любим, безмълвен, прикован и с много тъжни очи. Реални бяха и купищата бумаги, едни разхвърляни, а други подредени в огромния хол, ширнал се вляво. Упоен от носещия се аромат и потънал  в морско зелените дълбини на очите ѝ, до съзнанието ми бавно започна да достига мисълта, че тия книжа май съответстват на нашата основна задача. Успях да се представя някак си, въпреки искрящите капчици. Поисках от нея същото и изясних очевадното – тя му беше приятелка.

            Колегата (от стълбището) предложи Мимето да влезе и да се облече, след което да се присъедини към нас. Тя понечи да затвори, но слагайки крак на прага, повиках колегата да дойде и от моето място, да хвърли едно око на хола. При вида на купищата евентуални доказателства, колегата просто хвана Мимето за ръката, притегли я леко към площадката и закопча нежната ѝ ръчичка за студения парапет,  до тази на нейната изгора. Мимето не оказа никаква съпротива, нямаше въпроси, нямаше протести. Просто си застана по джапанки и хавлия, и без да отрони и дума,  впи очи в очите на любимия си. Митко бе съкрушен. Отклони погледа си от нейния, наведе леко глава и тихо, но тежко заяви, че тя няма отношение и участие в неговите дела.

Не можехме да влезем – заповедта на ръководството беше, да изчакаме екипа, който всеки момент щеше да дойде. Екип, състоящ се от следовател, куп експерти – за снемане на пръстови отпечатъци, фотографи, компютърни специалисти и местни униформени полицаи. Тогава трябваше да се намерят и извикат поемни лица (от съседите), в чието присъствие да се извършат огледа, претърсването, изземването и оформянето на протоколите.

И така, изпълнили в общи линии  задачата си – стояхме пред отворената врата на жилището, пълно както се оказа по-късно с готови и полуготови фалшиви документи, в компанията на извършителя и 17-годишната му приятелка. Да, Мимето бе едва на 17 години, ученичка в елитната езикова гимназия в областния център N. Имаше нещо вироглаво в това момиче. Ти му даваш да си облече палтото (беше на закачалката) да не му е студено, то се дърпа. Даваш му ботушките, да смени тия джапанки, то тропа с крак – не та не! Добре, че Митко се намеси и сподавено ѝ рече:  

– Моля те… – та ги прие. И все го гледаше. И не продумваше.

Пак бързо си изприказвахме приказките. То, кво и да говориш. Не им беше до приказки. Попитах го:

– Митко, сега като влезем, какво ще намерим?

Въздъхна и отвърна:

        Този път много неща ще намерите. Всичко ще намерите. Хванахте ме…

Този път.

След малко с тъжна усмивка добави:

        Защо не закъсняхте с един ден? Всичко щеше да е чисто.

Митко не ни мразеше. Приемаше спокойно събитията. Може би му беше все едно, може би таеше надежди, че тези над него ще го измъкнат. Не знам. А може би в този момент единствено Мимето имаше значение за него. Не бях забелязал кога, но вързаните им с белезници за парапета ръце се бяха вплели една във друга и сякаш пръстите на Мимето с почти недоловимо нежно притискане искаха да му кажат: ”С теб съм.”

И гледайки окованите им, но обичащи се ръце, усетих една такава мъничка и тиха завист и как пропълзя в душата ми една такава мъничка тъгичка и осъзнах и се запитах, кога и защо ми се загубиха на мен тези безценни мигове, заменени от мърморенето за старата, но вярна Джета… И за други въпроси от битов характер… И за успеха в живота …

Чакахме, чакахме, чакахме. Звънях, и все пътуваше към нас този екип, и все го нямаше. Слизах до магазина, купих им цигари и вафли някакви. Но не им се ядеше. По едно време Митко се наведе към шията ѝ, като за целувка и започна да ѝ шепне нещо. Наложи се да забраним този вид общуване – хипотетично можеха да бъдат разглеждани, като съучастници и не биваше да се допуска наговаряне. Но едва ли беше така, защото на неговия шепот Мимето отвърна с поглед, пълен с любов и преданост.  

            По едно време се появиха двама униформени. Пратили ги от местното РПУ. И те застанаха на площадката. Заизглеждахме по-внушително. Вече като минеше някой съсед не само любопитство, но и уважение можеше да прочетеш в погледа му. Респект, дет’ се вика. Минути по-късно някаква гълчава и множество крака се заизкачваха по стълбите. Е, дойде тоя следовател с антуража си от експерти. И бая колеги се изсипаха. Добре, че между тях имаше и колежка – та да може Мимето да се облече “на спокойствие”. Спомням си, че като влязохме, наш Митко пак дълго пика…

            И след това като се започна – дайте поемните лица –  горките, ако знаеха, че ги чакат 5 часа на едно място… После – снимки, светкавици, видеофилм, пръстови отпечатъци, кампютера, това какво е, онова какво е. Ха сега, на фоторепортерите – така ги покажи, завърти ги – да се четат, дай сега паспортите, направи ги като ветрило, дай визите, дай дипломите, дай митническите декларации. Митко беше словоохотлив, всичко обясняваше, кое как се прави – предпечатна подготовка, плаки, подшиване, перфорация, печати. Мимето седеше до него и сякаш изпитваше някаква гордост – очите и говореха „ей такъв специалист е моя“… Явно беше добър. Имаше невероятно количество и всевъзможни видове фалшиви документи. Вече по тъмно и чуждестранна делегация се появи – от братска сродна служба, да им покажем, че сме готови за шенгенската Европа. И те цъкаха. Цъкаха и си тръгнаха. И добре направиха, че времето напредваше, а тепърва трябваше да започваме протоколите. Най-неприятната работа – всеки документ, всяко листче (хиляди бяха) и вещ трябваше да се опишат. И то с индивидуализиращи ги реквизити. Е затова, най-обичам да изземвам документи от банки – там, те ти правят протокола, ти отиваш, проверяваш, подписваш и бегаш. Тука ние трябваше да пишем. Добре, че ме смени една колежка. Някои неща жените ги правят по-добре.

            А Митко и Мария кротко си седяха на дивана, беше я прегърнал, а с другата си ръка милваше нейната, която почиваше върху коляното му. От време, на време ѝ прошепваше нещо, но това вече не правеше впечатление никому. В един момент Мимето се засмя и ме погледна някак си радушно – дали не ѝ беше разказал за изпикаването? Всъщност, никой нямаше претенции към нея – тя можеше да си тръгне, когато поиска. Но не си тръгваше. Бяха трогателни, когато малко по-късно, застанали на терасата един до друг, гледаха нощното небе, сякаш търсеха някаква звезда. Но нямаше звезди, а само Луната на моменти изплуваше всред облаците, тъжна и премръзнала. Но какво от това – те си имаха топлина.

Сцената беше, като от хубав романтичен филм и вкъщи, когато гледахме такъв, обгърнати от тъмнината на хола, обичах да нарушавам всеобщия унес, като тържествено обявявах:

– Ето, това е любовта …

Жена, ми обикновено изсумтяваше нещо, но малката ми дъщеря се усмихваше с блеснали очи и се гушваше в мен.

            Приключихме някъде след 8 вечерта. Бяхме пооредяли – експертите и униформените се бяха изнизали. Следователят поднесе протоколите на измъчените поемни лица за подпис, и даде команда за тръгване. Митко протегна ръцете си, белезниците щракнаха и заслиза надолу. И Мимето след него. Изнесохме богатствата му, барабар с компютъра към колите. Дъжд, запалени двигатели, включени фарове. Митко – на задната седалка между двама и в този момент Мимето се доближи и през стъклото попита:

        Мога ли да дойда и аз?

Кво да ѝ отговориш:

– Сядай (мястото до мен беше свободно),

и потеглих последен към Районното. Там обаче, нямаше как да влезе. Подскачаше зад него, докато го водехме от колата до входа и точно преди да влезем, тя извика:

            – Мите!

Той се обърна. Ние спряхме. Тя почти се хвърли и го прегърна. Целуна го бързо и докато му казваше нещо, с кърпичка бършеше лицето му от дъжда. След това влязохме.

Формалности по настаняването в ареста, среща с местното ръководство, кафе, цигара… След около половин час потеглихме към нашето хотелче в близкото селце. И когато, излизайки от паркинга на Районното, след бариерата завих наляво, на отсрещния тротоар, под едно дърво видях Мимето, която стиснала в премръзналата си ръка мократа кърпичка бе останала и чакаше своя Митко.

Завих и подадох газ. Гледах назад в огледалото, докато фигурата ѝ, полуосветена от уличната лампа се загуби в нощта.

           

 

                                                                                                Б. Банков