Бюрокрация

Системата на МВР

Първият, истинският сблъсък с мен самата и с истината за МВР бяха едни срещи, в които слушах за професионалният стрес на служителите в МВР. Всичко беше подготвено идеално – експертите, методиката, хипотезите,графикът… това, за което не бях подготвена и изобщо не предполагах, беше истината. Истината за МВР и това, което изживяват хората в тази система. Никога няма да забравя тези срещи –  20 на брой, в 20 населени места и след всяка среща със служителите в системата научавах нова история, узнавах за нова болка, срещах се с нови хора, които бяха мачкани и тъпкани от системата и които искаха едно-единствено нещо – да им бъде позволено да работят достойно и отново да изпитат чувството, накарало ги да изберат професията пожарникар, полицай и спасител. Чувството да си полезен и да се гордееш с това.

Това беше първият ми сблъсък с мълчанието. Mоето собствено такова. Породено от безсилието и неспособността да кажеш нещо смислено. Провокирано от желанието да благодариш за блясъка в очите на тези, с които се срещаш и потушено от безнадеждността на бъдещето, което им предстои. Mълчание, което прикриваше сълзите, които се стичаха след всяка среща, притъпяваше моя гняв срещу системата, помагаше да преглътна тихо убеждението, че това е недопустимо и помагаше да изразя категоричния си отказ да приема, че живея в тази България, в която хората, които трябва да гарантират нашата сигурност, всъщност са несигурни за собствения си живот и за бъдещето на децата си.

Това беше не само първото ми мълчание. Това бяха първите 20 куршума, които застреляха от упор всичките ми предразсъдъци за служителите в МВР. Това бяха и първите ми 20 реанимирани случая,защото след всяка среща, хората благодаряха за това, че имат възможност да споделят и да се утешат, защото „друго не им е останало“. Първите 20 цитата, които пронизаха съзнанието ми и ме мотивираха да застана срещу системата и да поискам да я променя. Думите на хората, които ме разтърсиха и които показаха, че съм мълчала достатъчно. Мълчание, което се превърна във вик – в крясък и жажда за промяна.

След това последваха други срещи, на които представяхме резултатите от нашето изследване. Заставах очи в очи с тези, чиито гледни точки трябваше да представя систематизирано и отново мълчах. Мълчах много и това което чувах беше потвърждаване на достоверността на фактите и изказване на сериозен скептицизъм по отношение възможностите за лечение.

Тогава за първи път в живота си чух репликата „МВР умира! Длъжни сме да направим нещо, за да кажем един ден на децата си, че поне сме опитали“. Бях в шок. Тези хора не казваха, че искат да променят МВР, за да се чувстват по-добре, а искаха да дадат пример на децата си. Бяха водени от огромното желание и силната потребност да покажат, че никой не може да пречупи жаждата за справедливост. Никой не може да ти отнеме достойнството. Някъде между там между срещите открих една от своите каузи. До преди това разбирах проблемите, извършвах аналитични дисекции на системните грешки и предлагах решения. Мислех в перспектива и обличах предложенията си в думи. Но точно там, между тези две събития,аз истински осъзнах, че става въпрос за човешки животи – за животите на достойни хора, които искат да дадат пример на децата си и да казват отново с гордост какво работят. Хора, които искаха да разкриват престъпления, да гасят пожари, да вадят пострадали от катастрофи. Хора, които искаха едно-единствено нещо – да им бъде позволено да си вършат работата. Това беше моментът, в който за първи път осъзнах как моето мълчание вече не може да бъде полезно. Единственото нещо, което можех и трябваше да направя бе да започна да разказвам историите на тези хора и да направя всичко възможно, за да ги споделя на повече граждани, управленци, законотворци… хора, които не бяха виждали досега нещата по начина, по който аз ги видях. Техните думи се превърнаха в мои думи. Тогава за първи път чух мълчанието на егото си и осъзнах, че има нещо, което е много по-важно от мен, нещо, което е отвъд мен, а именно: хората, които трябваше да правят нас по-сигурни и спокойни и искаха само да им се позволи да го направят. Не можех да остана безучастна. Не би било достойно. Тези достойни хора ме бяха научили, че има два типа хора – печелещи и губещи, а аз исках да съм победител, защото не смятах да се извинявам за това, че съм започнала тази партия шах. Партия, изпълнена с болка, устрем и необясним за мен – гражданчето, оптимизъм. Техните гласове, разкриваха една нова и непозната галактика наречена МВР. Най-интересното е, че точно моментите, в които мълчах и слушах най-активно, бяха миговете, в които започнах да се смея с глас. Хилядите абсурдни истории и унизителни ситуации, представени по начин,който те кара да се смееш със сълзи, след което те заболява стомаха и молиш разказвачите да спрат, защото не можеш повече…защото не можеш да дишаш. Историите на десетки унижения, представени по достоен начин от хора, чието чувство за хумор беше една от основните защитни реакции и откриваше нова вселена – интелектът, прикрит зад униформата и задълженията. Признавам си, това бяха случаи, в които не мълчах. Аз онемявах. Онемявах от възхита и вдъхновение, които изпълваха цялото ми същество и се чувствах истински специална,защото бях част от всичко, което се случваше и защото се докосвах и опознавах тези хора. Да,хора! Тогава за първи път прогледнах и видях човека отвъд униформата. Последният път, когато се сблъсках с мълчанието, но с истинското такова,бе задаването ми на въпрос. Въпрос за това кое е първото нещо, което трябва да направим, за да започнем промяната. Мълчанието, което се възцари в залата беше не само изненадващо и продължително – то беше отчайващо.

Мълчание, което показваше, че сме сами, че спасението е в ръцете на давещия се. Мълчание, което беше толкова гъсто, че можеше да бъде разрязано на малки парченца и разделено по равно между всеки от участниците. Това беше моментът, в който разбрах, че мълчанието е риск. Мълчанието е страх. Мълчанието е ценност само и единствено ако говорещият и слушащият са на едно и също бойно поле и воюват с един и същ враг. Във всички останали случаи мълчанието е непреодолима бариера. 

Умението да мълчиш: една от най-големите ценности и един от най-опасните рискове. Да мълчиш, докато стискаш зъби и жертваш здравето и живота си, не е ценност. Да мълчиш, когато не си способен да се защитиш, не е достойнство. Да мълчиш, когато си сам, не е перспективно. Необходимо е да крещиш и да изпълниш крясъка си с цялата жажда за справедливост, за която копнее душата ти, с цялата болка, която си изживял и с цялата вяра, че можеш да донесеш промяната, която искаш света да види. Да крещиш така е единственият начин, по който можеш да бъдеш не само чут, но и разбран. Да изкрещиш, че МВР умира, че искаш да помагаш на хората, че искаш да си ценен и че искаш да имаш право да бъдеш човек. Крясък, който само времето ще покаже дали е бил предсмъртен или родилен.