Весела история, Истории с полиция

Среща с полицай

Денят е понеделни! Онази понеделник, на който казват Велики. Прибираме се с приятеля ми и една приятелка към София. Автомобилът, който управлявам е на достопочтенната възраст от 27 години. Стар, но железен и жилав. В началото на пътя, автомобилът губи мощност. Спряхме в едно село, в което намерихме и отворен сервиз. Диагнозата беше жестока – запушен ауспух. В процеса на диагностициране и ремонриране бяха спукани наколко маркуча, разлята неизвестна за мен течност и свален един брой катализатор. Майсторите в сервиза бяха безкомпромисни: не могат да оправят ауспуха за час-два, затова да се оправяме сами. Тръгнахме отново от сервиза, с неразрешен проблем. Някъде по пътя, разлятата течно започна да изгаря и купето се напълни с дим, който изискваше носене на противогази. Отново спряхме. Проветрихме. Пихме вода, за да се успокоим и тръгнахме. Няколко километра по-късно, докато едновременно се опитвам да нормализирам пулса си, да успокоя спътниците си, и да се убедя, че всичко е наред с датчиците, забелязах полицай. Двама полицаи. Застанали до патрулката. Действието се разви по следния начин:

– Спират те! – каза моят приятел.

– Е, как така ме спират? Нали трябва да се премести, да дойде към мен и да забележа, че ме спират! – отговарям аз, а стомахът ми е свит от ужас, защото и до ден днешен не спирам да се респектирам силно и мислено да превъртам всички възможни проблеми и недостатъци, които може да имам.

– Абе, момиче, спират те! Просто дай мигач и отбий! – каза вече изнервен приятелят ми.

Аз, продължаваща да се ужасявам и да мисля дали биха могли да ми проверят ауспуха и да ми усетят миризмата от газовете и да ме санкционират, спирам. Автомобилът е на поне 300 метра от полицаите. Стоя и чакам полицаят да дойде при мен, защото нали може да създам предпоставка за ПТП и си го чакам. В следващите 20 секунди реших, че не е човешко да го карам да върви толкова в този пек и тръгнах да давам назад. Чух зверско тропане по задното стъкло на автомобила. Погледнах и видях полицаят, как се опитва да избяга от мен и криволичещия автомобил. Тук вече в главата ми, успоредно с мислите за ауспуха и изпаряващите се газове от маркучите, запрепускаха и мисли за това какво е наказанието за опит за прегазване на полицай. Бях в прединфарктно състояние. Полицаят се приближи и ми направи знак да отворя прозореца. Да, ама пусто, преди време на един ляв завой, ударих вратата и пострада копчето за ел. стъклата. Натисках, натисках и не – не се отвори. Полицаят стоеше и ме гледаше. Реших, че все пак трябва да направя нещо, защото явно искаше да ми каже нещо, и отворих вратата. Не прецених, разбира се, разстоянието, което предизвика пореден скок назад. “Ужас, пореден опит за причиняване на телесна повреда, че може да има и нещо от типа на “неправомерни действия”. Отново затворих вратата и този път успях да отворя прозореца. Дори в тази си неадекватност, можех да преценя, че със затварянето на вратата прекалих.  Вече бях в прединфарктно състояние, а когато съм така ме хваща логореята и избухнах. Всичко си разказах, преди човекът дори да си помисли да отвори уста. Казах си за ауспуха, за маркучите, за пушека, за спирането пред 3 километра, извиних му се, че спрях толкова далече, за опита да го нараня, докато връщах назад, за опита да го нараня, докато отварях колата… всичко си казах. И после млъкнах. В купето цареше тишина, като пред ядрена катастрофа, а напрежението… то вече нямаше уреди, които могат да го измерят.  След това  го погледнах. Смееше се. Истински и искрено. Хвана ме срам и му казах “извинявайте, ама много ми се събра”. Той продължи да се смее.

– Така е. Хайде, включвай фаровете и бягай, че да не вземеш наистина да ме претрепеш. И лек и безавариен.

П.П. После бяхме с репатрак, но това е друга история 🙂